Кой не знай Venezia, кой не е слушал за нея? Един от най-емблематичните парфюми на 90-те, чието спиране потопи милиони фенове в дълбока тъга. Мен също.
Трябва да е бил през 1992 онзи паметен момент на първата ни среща. Разлиствах разсеяно новата Burda на майка ми и въздишах по красивите реклами, когато от страниците ме лъхна нещо омайно. Някои от вас може би помнят – рекламните страници на парфюми в списанията бяха напоени и когато ги потъркаш с ръка, можеш да усетиш аромата.
В следващите дни, седмици и месеци почти скъсах страницата от търкане. Уханието сякаш оцветяваше в топли нюанси на злато и бордо красивата черно-бяла снимка на жена и прегръщащ я мъж (нея пък, кой знае защо, си я представях червенокоса). Невероятно ми се струваше някой ден да имам този парфюм, да усещам аромата му като воал около себе си – толкова различен свят беше.
Шест години копнях за Venezia и когато най-накрая се събрахме, все едно бяхме създадени един за друг. Сигурно звучи самонадеяно и нескромно, знам, но така и не срещнах жена, върху която да мирише толкова хубаво, колкото върху мен. Носих го години наред. Тъгувах, когато го спряха. Подскочих от радост, когато пуснаха новата версия. Помръкнах от разочарование, когато я пробвах. Дойде ми сърце на място, когато се сдобих с винтидж мини, което пазя като очите си.
Всеки път се изумявам колко богат парфюм е Venezia. Колко много нотки, вплетени в съвършена симфония. Не правят вече такива – сякаш парфюмерийното изкуство се е профанизирало и парфюмните къщи, дори нишовите, ни предлагат плоски, двуизмерни аромати, лесни за преглъщане бонбони и лимонади или чукове, чиято сила компенсира липсата на въображение.
Venezia се разгръща на пластове като театрални завеси от тъмночервено кадифе. Ако някой незапознат с него ме попита на какво мирише, ще ми е трудно да обясня, толкова много неща има. Мирише на изсушени сливи и сладко от вишни, на тръпчив касис и прасковена мекота, но не мога да го определя като плодов – нищо компотено, гурманско и инфантилно няма в него. Замайва с топли смолисти нотки, екзотична канела и щипка тютюн. Разцъфва с леки, деликатни нюанси на роза и иланг-иланг – почти недоловими, само за цвят. Укротява се в плътна, благородна дървесно-пудрена база.
„Благороден“ е първата дума, която ми идва наум за този парфюм. Благороден като патина по сребърни прибори, като шумолене на тафта, като следите на времето по каменни зидове. „Мистериозен“ е втората. Има нещо неуловимо и неразгадаемо в него, макар да е топъл, а не хладно дистанциран. Ароматната следа на жена, която бърза по тесните улички и тъкмо се е скрила зад ъгъла – не знаеш как изглежда, но имаш чувството, че я познаваш. Дали е секси? О, да, въпреки че няма общо с днешните представи за „секси парфюм“, а с една поизчезнала прелъстителна женственост. Дали е елегантен? Безспорно, но едновременно с това е и витален, няма сковаността на повечето от парфюмите, които определяме като „елегантни“. Няма и бабешко ретро звучене, макар да е зрял, а не веселяшки вдетинен. Бих го определила като аромат за жена между 25 и 30, отърсила се от момичешката нерешителност, видяла и 2, и 200, добре образована, страстна, пълнокръвна и леко непредсказуема. Дали бих го носила днес? По-скоро не. Вкусовете ми са се променили и вече харесвам по-леки и природни неща. Понякога обаче отварям мъничкото шишенце и се наслаждавам на уханието като на произведение на изкуството. Една безвременна история за любов, ревност и мистерия край каналите на La Serenissima.
Година на излизане: 1992
Нос: Мишел Алмерак
Олфактивна група: амброво-дървесен
Връхни нотки: сушена слива, праскова, манго, касис, османтус, индрише, зеленина, бергамот
Сърцевина: амбър, канела, карамфил (цвете), иланг-иланг, ирис, роза, жасмин, кедър
База: ванилия, бензоин, сантал, тонка, цивет, мускус
