С житото имам специални отношения. Не съм особен фен на хляба и тестото, но гледката на ширнали се житни поля ме изпълва с почти сакрално благоговение.
Много ясно помня откъде тръгна тази моя обсесия. Учителката ми в първи клас, другарката Игнатова, беше от Добрич (тогава Толбухин). Надълго и нашироко ни разказваше за Добруджа, „житницата на България“, за безкрайните поля със златно жито, докъдето ти поглед стигне.
Омагьосваха ме тези разкази. Като дете, дошло от Родопите, никога не бях виждала жито, нито пък можех да си представя безкрайно поле, без планина, която да спира погледа. Всичките ми детски рисунки от онова време са на Добруджа (по-скоро на онова, което си представях като Добруджа) – половината лист син, половината жълт, слънце и малко птички за разкош. Десетилетия по-късно тръпката още не ме е пуснала и житото ми носи същия възторг.
Защо ви разказвам всичко това? Защото през септември ще говорим за житните нотки в парфюмите, макар полята отдавна да са ожънати.
