„На нас, българите, розата ни е детска травма“ – ми каза скоро една жена, която се занимава с отглеждане и преработка на рози, и аз се съгласих.
Парадоксално е, че българското розово масло, което се радва на световно признание и е изключително ценна суровина за парфюмерията, у нас е недолюбвано, а парфюмите с преобладаваща роза в състава не са масово харесвани. Причините си ги знаем – бай Ганьо с мускалите, Балкантурист с мускалите, патриотичното надъхване за „царицата на цветята“, което малко или много събужда вътрешна съпротива.
Признавам, че и аз съм от тези с травмите и години наред смятах парфюмите с роза за парвенюшки, крещящи и непоносими. Все още не ми е минало съвсем и подхождам към тях с повишено внимание. И макар да харесвам много аромата на цъфнали градински рози, плътната им маслена есенция ме плаши.
Споменавала съм вече, че възприятията ми се преобърнаха радикално преди няколко години, когато попаднах на розобер. Аз съм планинско дете, израсло сред друг тип пространства и миризми, и безкрайното нацъфтяло поле ме зашемети. Внезапно розата престана да бъде цвете и аромат и се превърна в някакво сюрреалистично преживяване за всички сетива. Исках да се гмуркам гола в рози, да мириша рози, да ям рози, да сънувам рози. Излишно е да казвам, че на тръгване изкупих целия асортимент от първото „балкантуристко“ магазинче.
Пет години по-късно не съм престанала да търся и да изследвам парфюми с роза, и се радвам като дете, когато открия такива, които пасват на вкуса и усещането ми – млади, свежи, росни и градински. Пищните, тежки и маслени все още ги заобикалям и не мога да нося върху себе си, но кой знае – нещата може да се променят.
Знам обаче, че и тази година ще поема на изток в някоя слънчева неделя, защото розите ме викат и е по-силно от мен. Направете го и вие – розовите полета са нещо, което трябва да се изживее поне веднъж.
