Лятото може и да е свършило, но още не съм го пуснала да си ходи. Не и докато има слънце, море и сафрид, и оная неповторима сладост във въздуха съвсем в края на сезона.

Особена слабост ми е Гърция, и то не по туристически причини. В родопските ми гени Бяло море е записано като „нашето си“ море, което се плиска кажи-речи в двора ни – за разлика от Черно, което е далечното, екзотичното, неопознаваемото. Казват, че при ясно време може да се види от Перелик, а може и да е местна легенда, не знам. Не съм го виждала, но чувам дишането му във вятъра, ей там зад баира – уж далече, а толкова близо.

Странно ми е усещането, когато мина границата, все едно се завръщам вкъщи. Покажат ли се първите маслинови дръвчета, сърцето ми запява. Гърция е юг и лято, жужене на цикади, ухание на смокини, цитруси и море. Няма да я видя тази година, но ще я нося в себе си. В крайна сметка, Гърция е състояние на духа. Също както лятото.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.