Лавандулата ми е в списъка с детските травми, заедно с лайката, боровите връхчета, мащерката и камфора (розата също, но по други причини).
Защо ли? Ами защото я свързвам с лавандулов спирт, а него пък с разтривки, дезинфекции на ожулвания, почистване на мръсни колене и лакти и други нежелани от едно дете интервенции. По същия начин е и с останалите от списъка, които свързвам с чайове, гаргари, компреси и боледуване. Изобщо – бабешки нотки, които хич не ме влекат.
Дълги години старателно отбягвах лавандулата и я преоткрих едва в последните, покрай традиционните ни семейни пътувания по Подбалканския път по това време на годината. Първо като обект за снимки, а след това и като аромат. Оказа се, че нейната тревисто остра, тръпчиво прохладна свежест много ми допада, а представите за намазани с лавандулов спирт бабички постепенно отстъпиха място на други, включващи безкрайни лилави лехи, каменни вили в Прованс и хладни бели чаршафи, напоени с лавандулов аромат.
Все още обаче предпочитам натуралната лавандула – прясна, в краен случай сушена. Като нотка в парфюм ми е интересна по-скоро за проба, отколкото за покупка, макар да харесвам билки и ароматици. Но лавандуловите полета винаги са ми добре дошли.
