Смокините са голяма моя любов. Обичам всичко у тях, във всякаква форма.
Красотата на короните им, изящно изрязаните листа и мъхесто-тръпчивото усещане, което оставят по кожата ми, когато ги разтъркам с пръсти. Сладките дървесно-зелени нотки на клонките (преди двайсетина години беше модерно да пъхаме смокинови клечки в цигарите и ароматът беше… ммм). Лепкавата млечна белота на сока. Щедростта, с която плодовете се разпукват и разкриват розовата си, сочна сърцевина. Семчиците, които хрускат в устата. Сладкото – и от зрели, и от зелени. Дори леко притеснителният научен факт, че във всяка смокиня има по една мъртва оса, загинала в името на опрашването и любовта и абсорбирана от плода, ми звучи омагьосващо.
Като повечето хора, и аз свързвам смокините с юг и море, с топли вечери из малките улички на Созопол. И понеже моето море е съвсем в края на сезона, септември е смокиновият ми месец. Не че не мога да нося смокинови парфюми и през лятото, но съзнателно отлагам, удължавам предчувствието и очакването на онези няколко синьо-солени дни, когато всички са приключили с ваканцията си, а моята тепърва започва. Циганското лято отива повече на зрялата им сладост.
Няма да ми стигне месецът да опиша всичките си любими смокини (както не ми стигна юли да опиша всичките си любими цитруси), но ще ги нося всички. И ще мириша на юг и море дълго след като другите са извадили тежката си, зимна парфюмна артилерия.
