„Всичко живо е трева“ е заглавие на фантастичен роман от Клифърд Саймък, на мен обаче ми харесва просто така, като израз.

Обичам всякакви нюанси на зеленото в парфюмите – и остротата на галбанума, и горчивината на луковиците, и тръпчивостта на касисовите листа, и хладната ароматичност на ментата, босилека и розмарина. Зеленото е възторгът от живота, цветът на оцеляването.

Тревата обаче има специално място в сърцето ми. Не само заради сладкия си аромат на младост, а и защото е пролет като нищо друго. Зелената армия на радостта, опънала стройните си редици по полето, само на крачка от града. Гладните ми очи в края на зимата я поглъщат ненаситно, докато ги заболи, докато потече зелена кръв във вените ми. Тревата събужда първични, атавистични инстинкти – искам да газя боса в нея, да се търкалям по нея, да си заровя лицето в нея, да я паса. Понякога го правя.

За любимата си, много реалистична трева – Un Jardin Sur Le Toit на Hermès – вече съм писала. Но зелениите в шкафа ми не свършват с нея и едва ли някога ще ми омръзне да опитвам нови. Пролетна салата за душата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.