„В Севиля съм. Стоя под разцъфнало портокалово дърво, в обятията на Роман – облечено в черно испанско момче, което все още не ми е любовник.
От залез слънце наблюдаваме религиозните процесии – поклонниците с техните островърхи шапки, които пресичат стария мавритански град, понесли на раменете си позлатени дървени платформи със статуи на Христос и Дева Мария. Това е Мадругада, най-дългата нощ от Страстната седмица, и целият град се изсипва по улиците: шествието ще продължи до зазоряване, когато стрелкащи се лястовици ще изпъстрят просветлялото небе. На малкото площадче пред църквата се издигат вълни лавандулов одеколон от плътно притиснатите тела. Облаците тамян от кандилниците – хилядолетното послание на човечеството към боговете – драскат гърлото и прорязват плътната миризма на мед от восъчните свещи.“
Този откъс от книгата The Perfume Lover на Дениз Болийо е вдъхновил Бертран Дюшафур да създаде Seville a l’Aube. Излишно е да казвам, че на мига пожелах книгата, парфюма и Севиля (с или без облеченото в черно испанско момче). Е, от всичко това успях да се добера само до парфюма за тест, а останалото оставям на въображението.
Зеленината в началото е ударна и многопосочна – горчива, кисела, солена, лютива, почти саламурена. Изненадана съм колко много нюанси може да се открият в една зелена нотка, както се откриват във вкуса на хубавия зехтин, и точно със зехтин ми е първата асоциация. След няколко минути зеленото уляга върху кожата и разцъфва портокаловият цвят, пищен, мек, затоплен от слънцето. Донякъде ми напомня портокаловия вкус на детски мултивитаминен сироп, но изненадващо не ми е неприятен, химически или прекалено сладък. Харесва ми, че зеленината на петигрена се усеща през цялото време, не изчезва, а се заиграва по интересен начин с восъка, който се появява малко по-късно. Той пък от своя страна уплътнява и полира композицията, добавя някакво усещане за стара ракла от тъмно дърво и ме кара да си мисля за „Зорбас“ и цъфналите портокалови дръвчета в градината на вдовицата.
Две паралелни ароматни линии вървят в Seville a l’Aube (поне такава е идеята на Бертран Дюшафур). От една страна сочната портокалова сладост, нагарчащата зеленина на листата, мекотата на маслиновия цвят – възторжена ода за радостта от живота и първичната чувственост. От друга страна въздушната острота на лавандулата, маслената плътност на восъка и строгостта на тамяна и смолите, които трябва да пресъздадат идеята за църковно шествие, едновременно тържествено и смирено. При мен обаче втората линия някак се губи. Не усещам тамян, смола, тютюн или пушек, хващам единствено восък, който не е тежък и меден, и някакъв повей от лавандула в драйдауна. Може би е въпрос на химия (или на нагласа).
Нетипичен и различен портокаловоцветен аромат е Seville a l’Aube и много ми харесва. Излъчва виталност и празничност, някак приповдигнат е, без да е изкуствен. Тържество на портокалите, слънцето и живота. Много се надявам някой ден наистина да отида в Севиля и ако там не мирише така… е, ще бъда разочарована.
Година на излизане: 2012
Нос: Бертран Дюшафур
Олфактивна група: ориенталски-флорален
Връхни нотки: петигрен, маслинов цвят
Сърцевина: портокалов цвят, восък, лавандула, тютюн, жасмин
База: бензоин, олибанум
