Последното (засега) попълнение в любимата ми градинска серия на Hermès е вдъхновено от една тайна и мистериозна градина във Венеция, Garden of Eden.
Създадена в края на XIX век, тя е триумф на мечтата и упоритостта. Нищо не вирее в калната и солена почва на Лагуната, но английският лорд Идън, който по онова време е почти сляп, иска да вдъхва уханието на цветя от верандата си сутрин и в крайна сметка успява. През годините Garden of Eden преминава през върволица от аристократи, за да завърши като собственост на австрийския художник и архитект Хундертвасер (онзи същият с шарените сгради). Днес градината се стопанисва от фондацията му, за нея се грижи един монах и е недостъпна за туристи.
Така се случи, че първо прочетох запленяващата история на Garden of Eden, а после пробвах парфюма, чакан с голямо нетърпение. И… не знам какво си бях представяла, но не беше това.
Un Jardin Sur La Lagune разцъфва с лимонена магнолия, към която постепенно се прибавят дървесни и солени нотки – като дърво, изхвърлено от вълните и избеляло от слънцето, запокитено на някой пуст плаж. След първоначалната свежа белоцветност ароматът завива в една по-мъжка (да не кажа изцяло мъжка) посока, в която соленото дърво се примесва с минерални, неорганични нотки, охладнява и се отдръпва.
Интересен и нетипичен парфюм е Un Jardin Sur La Lagune, не мога да си кривя душата. И също толкова не-мой. Не само заради мъжкото звучене и дистанцираността на неорганичните нотки. Има нещо статично в него, усещане за застояла вода, за вехнещи цветя, за восъчни свещи. Нещо меланхолично и депресивно, което вместо да ме успокоява, ме натъжава.
На второ пробване си давам сметка, че всъщност моите предварителни нагласи и очаквания са били нереалистични. Въображението ми ме беше повело и подвело към пищността на някогашния (и много любим) Venezia на Laura Biagiotti. Очаквах парфюм, който да ухае като златна карнавална маска, а получих парче напоено с морска вода дърво. Вероятно много по-близко като аромат до градина в Лагуната, отколкото моите представи. Унилата и застояла вода в каналите, обречеността на потъващия град, повяхващата хубост и проядените от времето и солта фасади на тази медноруса красавица, La Serenissima. Не съм била във Венеция и колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се иска, струва ми се, че тъгата ѝ ще ме погълне и удави.
Подобно ми е усещането и за Un Jardin Sur La Lagune, до такава степен, че дори не смея да се напръскам като хората с него. Това си е лично мое, субективно усещане – други го намират за комфортен и успокояващ. Впрочем, соленото дърво в него ми напомня за друго произведение на Кристин Нажел, Wood Sage & Sea Salt на Jo Malone. Но докато онзи е съзерцателно, но все пак дружелюбно интровертен, този е интровертен от типа „не ме закачай“. Подобна хладна интровертност има и в L’Ombre Des Merveilles на Hermès и започвам да си мисля, че може би е част от парфюмния почерк на Нажел.
Аз обаче харесвам парфюмния почерк на Жан-Клод Елена, харесвам искрящата празничност на Elixir des Merveilles и цветните, преливащи от живот акварели на останалите Градини от серията. Кристин Нажел просто не е моят човек и тази печална Градина няма да ми промени мнението, макар да оценявам семплата ѝ елегантност.
Година на излизане: 2019
Нос: Кристин Нажел
Олфактивна група: амброво-флорален
Нотки: морски нотки, магнолия, дървесни нотки, лилиум, питоспорум
